29 април, Корона дневник , ден не се знае кой

 Има нещо смущаващо откровено в тази набъбнала и едновременно с това стихнала пролет. Не е знойно лято, не е и люта зима. Но и човекът го няма. Някак се чувства като лято в малкия град, където шепа деца са излезли и ритат топка. Дремливо, пред буря.

Как така бяхме позволили да сме солисти, които заглушават оркестъра ? В момента се чува ясната хармония на природата и най-сетне сърцето ми запява в съзвучие с нея. Потребителския рясък е заглушен, временно неутрализиран. Човекът можел да бъде тих, скромен и почтителен, ако рече. Не се меси интензивно, не руши и дърпа своеволно, не граби и трупа безхаберно. Това е като да махнеш електриковите тонове, за да се насладиш на мекия пастел на пейзажа, който винаги е бил тук , но  сме предпочитали бъбриво шумните нюанси.

Плачът на детето се чува толкова отчетливо и никого не дразни. Гукането на майката се чува и напомня гургулица. Къде сме били досега да не я чуем? Пей ми гургулице, пей! Стиши се човечеството, хористи сме всички. Не късаме, а оставяме да вирее, не се месим, а сме зрители на един магически спектакъл на разцъфването, обновяването. Тишината, ако се усили, ще започнем да чуваме не само това, което е наоколо и което доскоро беше заглушавано от крясъците ни. Ще започнем да чуваме вътрето. Да не се страхуваме от вътрешния “шум”, който в целтa си да утишим, издаваме толкова много нечленоразделни звуци навън. Ще започнем да разграничаваме отделните линии на съзнанието и то няма да е тази енигма. Ще се върнем в себе си и ще сме в съзвучие с природата. Ангелският хор е когато всички се чуват, всеки тембър е отчетлив, няма бабити неуместно издуващи звука. В Англеския хор си заради щастието от музикалната хармония. В човечеството си , заради щастието от унисона и синхрона на съществуване с останалите видове.

Тъй нежна и приканваща е природата, като плодовита жена...

18 април Корона дневник ден четвърти

    Когато светът се промени, ние пак ли ще бъдем същите? Ами да, светът, това сме ние, живите същества и интеракцията помежду ни. За първи път от толкова много време насам, човешката интеракция е понамалена. Като се покажем изпод гуглите си какво ще е, какви ще сме? Що ли пък да ме е грижа?

   В днешния пореден облят от слънце ден , сред птича музика и носещ се звън от лобките на пасящите наблизо овце, се замислих за следното: мъжът и жената и ролите им във връзката. Мдааа, конкретен пример разбира се отключи това разсъждение. А защо ли и това да ме занимава? Това, че разни хора се вричат едни на други и после се отричат едни от други и търсят заместители. Това, че някаква лудост ни е подгонила всинца да се доказваме поединично, да не търпим индивидуалността на другите, щото нашата е ама тооооолкова голяма,че, ама такаааааа блестииим, че не виждаме нищо около себе си. Тоя другия там , дето съм бил с него ми е пречил, той ме е осакатил, аз съм можел толкова много да порастна, а той ме е хрантутил и аз съм го гледала как се развива и съм се свивал. (примерно)Или пък двамата сме расли , расли и сме се сблъскали и нямало повече място за двама ни под един покрив. Или пък аз съм расъл , расъл и съм избутал другия. Все сценарии, в които има една разбрицана динамика, недовиждане (от нечия страна или от двете), неуважение, искане прекалено много, искане прекалено малко. Единият разтворен, обширен, другият – линийка (като тази между платната на колите). Единият разредител, другият гъст разтвор. Двамата избухливи течности. Двамата отблъскващи се електрони. Кому е нужно да сме двама , ако не можем да сме по един ? Аз самата, ти самият. Без да ме питаш защо съм точно тази, а да я изследваш, опознаваш, както опознаваш себе си . Без да те кълцам на парчета, защото не си точно принца от моята приказка, а си живо същество със своя приказна история и истина, която да разуча, да огледам и съпреживея.

    От колко време се търкаляме ние, човеците, по тоз свят и сме все така объркани, невъзприемащи, с много вирнати носове. Не искам да “закачам” никого на мойта закачалка, или да бъда окачена на нечия и обличана два пъти в годината. Искам да бъдем сценични костюми в действаща пиеса, които активно ги носят и даже тук таме се прокъсват и ги кърпят, но да имат активен живот. Накрая, когато тази пиеса приключи, да бъда даден за скраб и т.н. и т.н. Костюмът до мен, моят партньор, да не е нищо , което очаквам, за да не му давам форми, да не го форматирам , нито той мен. От нашата любов да расте ново чудо, незнайно дотогава, от сблъсъка на две непознати една на друга , но интересни си една на друга реалности. Третата реалност- детето, която се появява, е също толкова уважена и оценена по уникалност и самобитност.

   Не, аз не искам да те форматирам, дете мое. Не искам да те правя себе си. Като мен такава вече има . Но ти, изникваща от съвършенството, ми покажи своята уникална хармония , за да те чуя и опозная, да се обогатя чрез новия ти бистър звук.

  Тук съм за да бъда, а не да съдя . Тук съм за да слушам, а не да заглушавам. Да чуя, както искам да бъда чута. Да пея, не да немея.

17ти април Корона дневник ден трети

 Възрадвани от рождението, на което бяхме свидетели вчера и ето ни вече въвлечени в свършека, в неизмения край. След безсънна нощ- незнайно защо..... на разсъване притворих очи. Дали пък искам да видя тъмата, да си говоря с нея, да й позволя да ме обгърне и пречисти? Един приятел писа, че има две страни на медала. Разбира се, Влади. Как бихме видели бялото , ако няма черно? Контрастът ни дава възможност да учим. Да слагаме левия пред десния, десния пред левия в непрекъснат ход. Понякога един до друг са двата крака, в блажен баланс. Понякога сме константа, обемаща всичко и просто бидеща. Движение в неподвижността и неподвижност в движението. Контрастът , който днес се появи наяве бе от най- дълбинно естество. След като вчера тържестувахме едно рождение на малко агне и триумфа на майката първескиня, днес оплаквахме скръбта на друга, пачеща, блееща настойчиво, търсеща агнето си, което висеше вече на куката одрано. Главата сложена прилежно на довара. Детето ми онемя.Захлупи главата си с якето и не помръдна от мястото си. Децата обаче, които с това са израсли, наблюдавали кръговрата такъв , какъвто е, не се шокираха. Макар и да гушкат агънцата, да ги пасат и да помагат за доене и чистене на кошарата, те вече не скърбят за тях. Разбрали са базовата истина за екологичния цикъл, от който са част. Баща им изрично ми сподели, че именно това е било неговото намерение, довеждайки ги тук, по тез пусти хълмове, в не най-обитаваното българско село. Да не са в илюзията за произхода и края на насъщния, която тресе по-голяма част от западния свят, където смъртта е табуирана, рождението – празнувано, издигнато в култ, на живота се гледа като на един безкраен карнавал с неясна причина за съществуване (освен консумацията ) и замъглен финал. Детето ми се тресеше в сълзи и , въпреки че знаех, че това е природната истина, отидох да помоля жената да прибре прясно отрязаната агнешка глава. Оттук нататък денят тръгна посвоему. Закупихме вафли и кисело мляко от вана, който посещава селото два пъти в седмицата, за да зарежда жителите с продукти. Весело заприпкахме със стадото по хълмовете и гледахме новороденото как подтичва след майка си (едва втори ден) или прилягва до нея. От време на време сцената на заколението изникваше у дъщеря ми и веждите й се повдигаха , очите изричащи безмълвното “Защо?”. Но някак денят въреше. Докато майката на агнето най-сетне разбра, че рожбата й е изчезнала. Овцата започна да го вика, да блее отчаяно, да вика безпомощно. Обиколи цялото ранчо надлъж и нашир и търсеше. Когато минах покрай нея, тя просто застана и ме попита на нейния език, гледайки ме право вочите, неподвижна: “Къде е?” Гледахме се и аз нямах отговор за нея и майчината й скръб. По-късно... Звуци и гледки се наслоиха и вечерта дойде детето при мен на леглото и изплака деня. Суровият ден. Тя плачеше и страдаше за майката най-вече. Тази, която е загубила и е още тук. Тя плачеше за един евентуален сценарий в нейния живот. Може и аз да съм тази майка, може и тя да е това дете...Непримирима беше заради ненужността на това, на което бе станала свидетел. Но нима тази майка, която бе отнела живота на агнето нямаше да храни своите рожби с него? Дъщеря ми е досущ като мене, когато бях малка, във взаимоотношенията си с живия свят. Непонасяща зверства и болка, несправедливост и брутализъм. Такова чуденце ми е изпратено. Тук някой ще каже какво сте се запревземали, в саксия ли сте расли? Не точно! Прекарала много от детството си на село, също бях изживяла ритуалните коледни и гергьовски заколения в семейство на месоядни хора. Връзката ми с животните е лична и въпреки средата, постепенно отказах месото като част от хранителния си режим. По- леко ми е и не ям приятелите си. И не , няма да се замисля да отнема живот на животно, ако е свързано с оцеляването, но ще му благодаря и отдам респект към живота му. Изборът на Лиа е и ще е продиктуван от личното й светоусещане и свързаност с живото. Благодари ми детето, че не го отпратих с типичното “ Ами то такъв е живота”, а можах да състрадая и помълча с нея в скръбта й. Прегърнах я, успокои се и заспа. Дуалното , пасторалното, омайното, незабравимото, непромълвимото. Майка- дете, раждане -смърт На майка ми, която свърши пътя си преди близо два месеца и обичаше да пише.

16 април Корона дневник ден втори

 Подрънква китарата на стария английски блусар, дошъл да погали старините си в тези девствени български земи. Едва ли някога е предполагал, че ще свири самотен на терасата на недоизмазана къща в българско село, която е закупил на скромна цена и запреустройвал посвоему. Дългогодишен механик на коли, обслужвал цял южен Лондон, едно от “лошите момчета” на 60 -те – тук с “Фенстера” си, пепелника с форма на автомобилна гума и спокойствието си. А какво правим аз и дъщеря ми в тази, къща, при този човек и неговия най-добър приятел (и мой също),с трите опитомени местни кучета и множеството пълнички синигери наоколо, е дъъълга история, в чиито терлици може да вляза друг път, на друга страница. Та подрънква си старият лондончанин, аз си плета синьото вълнено пуловерче, децата играят на криеница. Вълнено, вълна... Ах да, ето новото чудо, което се случи днес: Рождение Отиваме аз и босоногите хлапета да търсим стадото, за да нагушкаме всичките бебета агнета (включително и невръсното теле ) и ...що да видим? Най- малкият им член (или по-точно членка), вдъхнала пролетните миризми преди минути, още недооблизана и непочистена от майката овца, се опитва да се задържи на крехките си крачета. Поклаща се тя, отстоява на майчините побутвания, които сякаш могат мен да повалят. Майката още не е изхвърлила плацентата си. Щателно облизва всяка частичка от меката бебешка вълна. Скоро то ще стане пухкаво и меко и ще засуче първото си мляко. Скоро...след броени минути. Майчиното ми сърце е изпълнено с топлина и разбиране към родилката. Тя днес е победител. Без специални поздравления , цветя от любимия или подаръци от близките. Тя е отстояла бремето на износването , родилните мъки , на крака е и меко блее, за да научи агънцето да разпознава точно нейния глас сред цялото стадо и да я следва. Ние родилките сме с инстинкт свише, неподлежащ на логика, анализи, подредби, закономерности. Във всяка от нас тиктака часовника на рожбата , с която сме свързани, дотогава, докато подсигурим успешното й преминаване през преиода на немощността . Отговорни сме пред една сила, с която умът ни дори не иска да спори. Всичко отпада, всяка мисъл за твоето е отложена за после. Сега си квачка . Обичам този период, в който бях родилка. Родилката си е нова роля, нов костюм, който не си обличал до момента, докато не станеш актриса в точно в тази житейска пиеса. Учиш се да си го носиш, да си го снаждаш, да го адаптираш към фигурата, която познаваш. Понякога ти се иска да го съблечеш, да си отдъхнеш, да смениш, но онази сила те заставя, докато не си изиграеш пиесата докрай и научиш правилно репликите. Тази придодна мощ, подсигуряваща продължението на живота. Когато дойде време да го свалиш се чувстваш като че сякаш нищо не ти отива, че нови дрехи трябва да купуваш, да си спомниш какво беше преди , да се пресъшиеш. Но малкото е тръгнало, ти си успяла. Сега сте двама редом, актьори в следващия епизод, две цялости, две красиви планети. Блажена съм в този рай на жужащи пчели и подрънкващи лобки. А ковид шета.... Напомня ми за двете малки кучетата, които се наредиха до родилата овца, защото им миришеше на прясна кръв. По-късно ми обясниха, че кучетата автоматично изяждат изхвърлената плацента от овцата – това е тяхна награда. Освен това, като пазачи, се стараят да няма нищо, което би привляколо хищници и застрапи стадото. Това е също част от природата. Нейният начин да пази баланс, да прочиства, да въстановява и обновява. И сега ли е “прочистване” за човечеството?

Агнето засуква първо мляко

15 април Корона дневник ден първи

15 април Корона дневник ден първи Дойдох на село. При мълчанието. При чистото, неопетненото. Където душата ми се лекува. Не искам да бъда другаде. Тук е царството. Тук съм коронясана. Близко до миризмите, които носът ми търпи, близко до шумовете и звуците, на които ухото ми се наслаждава. Моя свят, от детството ми. Без някакви специални очаквания, просто такова, каквото е. Звънците на пасящите животни на отрсещния хълм, тишината. О тишината! Пукането на дървата в старата селска печка. Одеялата. Миризмите на цъфналост. Природата тиха и почтенна, прекрасна , гостоприемна. Тук вирея. Тук детето тича по поляните и не среща стени. Слива се с природата по чистия си, автентичен, вроден начин, който , слава богу, още не е забравен. Аз съм себе си, по-мила, по нежна, по топла, а не настървения дракон сред метални машини, стремящ се да опази яйцата си от случайно премазване. Кому е нужен целия този шум ? Той заглушава съкровеното и ни прави размазани варианти на едно високо -интелигетно и пълноценно същество, което всъщност сме. Не ме е страх, че няма да се получи онова, което се очаква. Друго, мое , много по-красиво и простичко ме зове. Една птичка ми го каза сутринта :) И аз успях да я чуя, да я слушам дълго, без да искам да я прекъсна, да възпява синевата, утрото, и мен дори. Птичата песен е ефирна и грубото ухо я подминава. Птичките затова с нависоко и там си общуват. Ако се смириш и стишиш, ще успееш да ги чуеш. Лежиш си кротко на ливадата и те те обливат с концертни трели, изливащи се от малките им пърхави телца. А ти си блажен и тих и всемирен. Овцете. Меки, пухкави, хрупкащи. Децата - освободени от агресията си, от нашата обърканост и излишни настоявания за нещо, което в града даже не се случва. Да учат. Ми не искат така, на сухо. В града учиш теория – тук практика. Ако ни търсите - адрес :”На полето”. Мислите ви ни достигат – пращайте ни ги смело.